Ако искаме да разберем поточно културните епохи, ние трябва да си създадем един обзор върху развитието на Земята въобще, както това развитие се представя на ясновидеца, който може да насочи своя духовен поглед в процесите на прадалечното минало.
Когато насочим поглед далече в миналото на това развитие на Земята, тогава можем да кажем, че нашата Земя не винаgи е изглеждала така както днес. Тя не притежаваше още твърдата минерална основа като днес; минералното царство не беше такова, каквото то е днес; също така то не носеше такива растения и животни като днешните и хората не бяха още в едно тяло от плът като днес; човекът нямаше никаква костна система.

Всичко, което става има естествено един дълбок смисъл, който ще разберем, когато насочвайки поглед в миналото ще намерим, че тогава на Земята живееха не само човеците, а също и други същества от духовно естество живееха заедно с тях, те съществуваха там също както човеците и другите физически същества.

Ние трябва да чувствуваме, че тук един принцип на светлината, един принцип на възвишеността, принципът на Слънцето, противостои на принципа на тъмнината, на принципа на Луната...

Тъжните хора имат две причини да съществуват, те не знаят или се надяват.

Н.р. Дон Жуан знае и не се надява.

Той ни кара да мислим за тези творци, които познават възможностите си, не ги надминават никога и в краткия интервал, където духът им намира място, придобиват прекрасната свобода на майстора.

Геният е именно това: разсъдъкът, познаващ своите граници. До границата на физическия край Дон Жуан не познава тъгата.



От момента, в който той знае, избухва в смях и опрощава всичко. Той е бил тъжен във времето, когато се е надявал. Днес устата на тази жена отново му дарява горчивия и ободряващ вкус на единственото познание. Горчив ли? Само малко: необходимо несъвършенство, което ни дава възможност да почувствуваме щастието!